"Най-тъжното нещо на тази болест, е че дори не можеш да видиш лицата на хората, които са те излекували. Виждаш само очите им. По тях съдиш, дали ти се усмихват, дали са уморени. Всичко минава през тях. Отначало, дори не можеш да се ориентираш кой-кой е. После свикваш. Ти си цял, човек пред тях. А те - те са едни тревожни, но светещи, изпълнени с доброта и грижи очи...
Поклон пред тези хора, медицинските работници. Дано ги разпозная някой ден на улицата, когато ги срещна.
Затова си позволих да ги нарисувам, за да ги помня"