Съвременната психотерапия си отличава със следните характеристики:
- тя е научна дисциплина, която се базира на създадени по научен път теории за функционирането на психичния апарат, за психичните дисфункции и за механизмите на психотерапевтично въздействие
- специализираното обучение по психотерапия се извършва на висококвалифицирано равнище в продължение на минимум 4 години и включва като задължителни компоненти личната терапия, работата с пациенти под супервизия и изучаването на теория; у нас практикуването на психотерапия в лечебни заведения е регламентирано с наредба на МЗ
- съществуват множество психотерапевтични методи, обединени в няколко основни подхода
- в зависимост от това дали целят директно повлияване на дадени симптоми или личностно преструктуриране с цел премахване на личностните предиспозиции, пораждащи или подхранващи симптомите, психотерапевтичните методи може да се разделят на симптомо-ориентирани и личностно ориентирани
- всички те разчитат на въздействие по психичен път в рамките на едно терапевтично взаимоотношение
- психотерапията не е медицинска терапия, макар е може да се използва за медицински цели
За разлика от психотерапията психологичното консултиране е интервенция, която не цели преодоляването на някакъв вид страдание. Консултирането има обучителна цел, същността му е предоставянето на информация, както и подпомагането на клиента да мобилизира максимално своя личностов потенциал. За описание на професията "консултативна психология" вж съответната статия в "Енциклопедия по психология".
Първообрази на съвременната психотерапия се откриват в практиките на лечителите от примитивните общества; през 19 век някои отделни лекари практикуват хипноза в рамките на медицинската си практика. За съвременна психотерапия можем да говорим обаче едва след като Зигмунд Фройд създава своята теория за психогенезата на психичните разстройства; в нея той за първи път описва пораждане на симптоми по психичен път и съответно създава метода на психоанализата за третиране на такива сипмтоми. Така че психотерапията като практка започва да се утвърждава в началото на 20 век.
Едни от първите ученици на Фройд - Алфред Адлер и Карл Густав Юнг, създават свои методи, които наричат съответно "индивидуална психология" и "аналитична психология". Заедно с психоанализата на Фройд те обикновено биват причислявани към т.н. "дълбинни" или "психодинамични" методи в психотерапията.
През 30-те години на миналия век в рамките на хуманистичното направление в психологията Карл Роджърс създава своя психотерапевтичен подход, който впоследствие става известен като клиентцентрирана терапия и личностноцентриран подход (person centеred approach). По същото време се появяват и други методи на хуманиситичната психотерапия като напр. психодрамата, гещалттерапията и екзистенциалната психотерапия.
След 60-те години на миналия век започва навлизането на другите две основни направления в съвременната психотерапия: поведенческата (в последствие наречена когнитивно-поведенческа) терапия и системната терапия.
Ето най-важните отличтелни белези на основните психотерапевтични направления:
а. Психодинамчни подходи: базират се теоретично на психоанализат на З.Фройд респ. на индивидуалната психология на А.Адлер и аналитичната психология на К.Г.Юнг. Наричат се още "дълбинни подходи", защото работят с несъзнаваните психични процеси. Главният терапевтичен фактор е осъзнаването (insight) на несъзнаваните причини за симптомите и страданието, което се получава чрез различен тип терапевтично действие (поведение на терапевта) при различните методи. Повече за основните понятия от теорията на класическата психоанализа (Фройд) вж в лекция
б.
б. Хуманистични подходи:
Те представляват една голяма група психотерапии, общото между които е теоретичните връзки с т.н. хуманистично направление в психологията (вж. лекция 5). Към тях се причисляват личностноцентрирания подход на Роджърс, екзистенциалните терапии, гещалттерапията, психодрамата, телесноориентираните (неорайхиански) терапии, трансперсоналните терапии и някои други.
Тези подходи са хуманистични, защото работят с "хомо", т.е. с човека като цялостна личност и визират конфликтите между цялостната личност и нейното обкръжение (за разлика от насочената към вътрешнопсихични конфликти класическа психоанализа или към изграждането респ. разграждането на условни рефлекси в бихейвиоризма). Терапевтичните фактори са освобождаването на блокираните от неблагоприятно поведение на обкръжението тенденция към себеактуализация, спонтанността, креативността и интегрирането в аз-образа на по-рано игнорирани аспекти на собсвената личност.
в. Когнитивно-поведенчески терапии
Те се базират теоретично на съврменния когнитивен и социален бихейвиоризъм (вж. лекция 7 (8)). Терапевтични фактори са откриването на ирационалните мисли, пораждащи проблемните емоции и поведение и заместването им с рационални. Характеризират се с активно и директивно поведение на терапевта (за разлика от горните два подхода). Най-често към тях се причисляват Рационално-емотивната терапия на Албърт Елис, когнитивната терапия на Аарон Бек и когнитивната модификация на поведението на Дейвид Майхенбаум.
г. Системни терапии
Системните терапии се разпространяват след 70-те години на миналия век. Базират се теоретично върху общата теория на системите. Тъй като разглеждат индивидуалната патология като продукт на интеракциите в семейството, системните терапевти предпочитат да работят с цялото семейство. Оттук идват названията "фамилна терапия" и "фамилно консултиране".
Съществуват различни подходи в рамките на системните терапии, най-известни от които са стратегическия подход (свързван с Института за психични изследвания в Пало Алто, Калифорния) и структурния подход (свързван с името на неговия създател Салвадор Минучин). Съвременните подходи често се опират и на двата горепосочени.
Фамилните терапии могат да бъдат краткосрочни или дългосрочни; при първите - типични за стратегическия подход - се цели въздействието по максимално бърз начин, докато при дългосрочните се работи със семейството често пъти в продължение на месеци и години, като срещите са със сравнително малка интензивност (напр. един път в месеца).
Макар да подхождат към семействата по различен начин, системните терапии се обединяват около идеята, че терапевтичната интервенция трябва да бъде насочена към дебалансиране на поддържаната от семейството хомеостаза (равновесно положение, или непроменяемост на моделите на общуване вътре в семейството), така че да се създаде възможност семейната система да се реорганизира по нов, по-адаптивен начин.
- тя е научна дисциплина, която се базира на създадени по научен път теории за функционирането на психичния апарат, за психичните дисфункции и за механизмите на психотерапевтично въздействие
- специализираното обучение по психотерапия се извършва на висококвалифицирано равнище в продължение на минимум 4 години и включва като задължителни компоненти личната терапия, работата с пациенти под супервизия и изучаването на теория; у нас практикуването на психотерапия в лечебни заведения е регламентирано с наредба на МЗ
- съществуват множество психотерапевтични методи, обединени в няколко основни подхода
- в зависимост от това дали целят директно повлияване на дадени симптоми или личностно преструктуриране с цел премахване на личностните предиспозиции, пораждащи или подхранващи симптомите, психотерапевтичните методи може да се разделят на симптомо-ориентирани и личностно ориентирани
- всички те разчитат на въздействие по психичен път в рамките на едно терапевтично взаимоотношение
- психотерапията не е медицинска терапия, макар е може да се използва за медицински цели
За разлика от психотерапията психологичното консултиране е интервенция, която не цели преодоляването на някакъв вид страдание. Консултирането има обучителна цел, същността му е предоставянето на информация, както и подпомагането на клиента да мобилизира максимално своя личностов потенциал. За описание на професията "консултативна психология" вж съответната статия в "Енциклопедия по психология".
Първообрази на съвременната психотерапия се откриват в практиките на лечителите от примитивните общества; през 19 век някои отделни лекари практикуват хипноза в рамките на медицинската си практика. За съвременна психотерапия можем да говорим обаче едва след като Зигмунд Фройд създава своята теория за психогенезата на психичните разстройства; в нея той за първи път описва пораждане на симптоми по психичен път и съответно създава метода на психоанализата за третиране на такива сипмтоми. Така че психотерапията като практка започва да се утвърждава в началото на 20 век.
Едни от първите ученици на Фройд - Алфред Адлер и Карл Густав Юнг, създават свои методи, които наричат съответно "индивидуална психология" и "аналитична психология". Заедно с психоанализата на Фройд те обикновено биват причислявани към т.н. "дълбинни" или "психодинамични" методи в психотерапията.
През 30-те години на миналия век в рамките на хуманистичното направление в психологията Карл Роджърс създава своя психотерапевтичен подход, който впоследствие става известен като клиентцентрирана терапия и личностноцентриран подход (person centеred approach). По същото време се появяват и други методи на хуманиситичната психотерапия като напр. психодрамата, гещалттерапията и екзистенциалната психотерапия.
След 60-те години на миналия век започва навлизането на другите две основни направления в съвременната психотерапия: поведенческата (в последствие наречена когнитивно-поведенческа) терапия и системната терапия.
Ето най-важните отличтелни белези на основните психотерапевтични направления:
а. Психодинамчни подходи: базират се теоретично на психоанализат на З.Фройд респ. на индивидуалната психология на А.Адлер и аналитичната психология на К.Г.Юнг. Наричат се още "дълбинни подходи", защото работят с несъзнаваните психични процеси. Главният терапевтичен фактор е осъзнаването (insight) на несъзнаваните причини за симптомите и страданието, което се получава чрез различен тип терапевтично действие (поведение на терапевта) при различните методи. Повече за основните понятия от теорията на класическата психоанализа (Фройд) вж в лекция
б.
б. Хуманистични подходи:
Те представляват една голяма група психотерапии, общото между които е теоретичните връзки с т.н. хуманистично направление в психологията (вж. лекция 5). Към тях се причисляват личностноцентрирания подход на Роджърс, екзистенциалните терапии, гещалттерапията, психодрамата, телесноориентираните (неорайхиански) терапии, трансперсоналните терапии и някои други.
Тези подходи са хуманистични, защото работят с "хомо", т.е. с човека като цялостна личност и визират конфликтите между цялостната личност и нейното обкръжение (за разлика от насочената към вътрешнопсихични конфликти класическа психоанализа или към изграждането респ. разграждането на условни рефлекси в бихейвиоризма). Терапевтичните фактори са освобождаването на блокираните от неблагоприятно поведение на обкръжението тенденция към себеактуализация, спонтанността, креативността и интегрирането в аз-образа на по-рано игнорирани аспекти на собсвената личност.
в. Когнитивно-поведенчески терапии
Те се базират теоретично на съврменния когнитивен и социален бихейвиоризъм (вж. лекция 7 (8)). Терапевтични фактори са откриването на ирационалните мисли, пораждащи проблемните емоции и поведение и заместването им с рационални. Характеризират се с активно и директивно поведение на терапевта (за разлика от горните два подхода). Най-често към тях се причисляват Рационално-емотивната терапия на Албърт Елис, когнитивната терапия на Аарон Бек и когнитивната модификация на поведението на Дейвид Майхенбаум.
г. Системни терапии
Системните терапии се разпространяват след 70-те години на миналия век. Базират се теоретично върху общата теория на системите. Тъй като разглеждат индивидуалната патология като продукт на интеракциите в семейството, системните терапевти предпочитат да работят с цялото семейство. Оттук идват названията "фамилна терапия" и "фамилно консултиране".
Съществуват различни подходи в рамките на системните терапии, най-известни от които са стратегическия подход (свързван с Института за психични изследвания в Пало Алто, Калифорния) и структурния подход (свързван с името на неговия създател Салвадор Минучин). Съвременните подходи често се опират и на двата горепосочени.
Фамилните терапии могат да бъдат краткосрочни или дългосрочни; при първите - типични за стратегическия подход - се цели въздействието по максимално бърз начин, докато при дългосрочните се работи със семейството често пъти в продължение на месеци и години, като срещите са със сравнително малка интензивност (напр. един път в месеца).
Макар да подхождат към семействата по различен начин, системните терапии се обединяват около идеята, че терапевтичната интервенция трябва да бъде насочена към дебалансиране на поддържаната от семейството хомеостаза (равновесно положение, или непроменяемост на моделите на общуване вътре в семейството), така че да се създаде възможност семейната система да се реорганизира по нов, по-адаптивен начин.
Промяна: понеделник, 2 октомври 2023, 14:37 PM