Бихейвиористки (поведенчески) модели:
Бихейвиоризмът е направление в психологията, което се стреми да я развива като експериментално базирана природна наука. В първоначалния си вариант това учение постулира, че психичните процеси не могат да се изследват обективно, поради което обект на изследване в психологията трябва да бъде единствено поведението.
Ето дефиницията на създателят на бихейвиоризва Джон Уотсън: "Психологията такава, каквато я вижда бихейвиористът, е чисто обективен експериментален клон на природните науки. Нейната теоретична цел е предвиждането и контролът на поведението. Интроспекцията не е съществена част от нейните методи, нито пък научната стойност на нейните данни зависи от интерпретацията им в термините на съзнанието. В усилията си да получи единна схема на животинските реакции бихейвиористът не признава разделителната линия между човека и звяра".
Не признавайки тази разделителна линия, бихейвиористите дълго време се стремят да получават данни за човешкото поведение от лабораторни изследвния предимно на плъхове, което дава повод на критиците им да нарекат техния подход "психология на плъховете".
Бихейвиоризмът разглежда човешкото поведение като изцяло заучено чрез използването на различни механизми на заучаване (learning). Ето как може да се дефинира процесът на заучаване: "Заучаване е всяка свързана със средата промяна на поведението, настъпваща като следствие от индивидуалната преработка на информацията. Заключава се в изграждането и коригирането на съдържанията на индивидуалната памет".
Съществуват няколко исторически обособили се направления в бихейвиоризма. Най-напред се появява "класическият бихейвиоризъм" на Уотсън, който разглежда поведението като заучено чрез механизмът на условните рефлекси (т.н. класическо обуславяне или кондициониране). В последствие се появява "необихейвиоризмът" с главен представител Б.Ф.Скинър, който идентифицира механизма на т.н. оперантно или инструментално обуславяне (прототип: В "Кутията на Скинър" плъховете имат възможност да напискат лостчета; при натискане само на едно от тях получават храна. Впоследствие те започват да натискат само това лостче. Храната изиграва ролята на "подкрепление" (reinforcement); наред с положителните съществуват и отрицателни подкрепление (наказания)).
Други механизми на заучаване са хабитуацията (привикването), ученето чрез опити и грешки (trial-and-error learning), запечатването (imprinting) - идентифицирано от Конрад Лоренц (вж. експеримента с новоизлюпените патенца, следващи експериментатора наместо майка си) и ученето чрез прозрение(insight), открито най-напред от Волфганг Кьолер (вж. експеримента с шимпанзетата, които се научават да снаждат пръчки, за да свалят бананите от тавана).
В по-ново време се разпространяват "когнитивният бихейвиоризъм" (който се насочва към вътрешнопсихичните процеси на преработка на информацията) и "социалният бихейвиоризъм", който изследва т.н. социално учене или учене от модел (основен представител: Алфред Бандура).
Върху бихейвиоризма се основават т.н. поведенчески и когнитивно-поведенчески терапии.
За историята на бихейвиоризма вж. книгата на Шулц и Шулц, за теорията - учебниците по клинична психология (вж литературната справка към урочния план).