PSYB500 Увод в клиничната психология

Психоанализата е създадена като метод за изследване на несъзнавани психични процеси. Според откритието на Зигмунд Фройд една голяма част от симптомите на неговите пациенти, които не могат да се определят като болест в медицинския смисъл на думата, са психогенни - т.е. пораждат се по пътя на психиката и в основата им лежат психични механизми. Фройд разширява списъка на т.н. неврози, описвайки за първи път например натрапливата и страховата невроза, но също така стига до извода, че психичните механизми, водещи до невротично поведение, се срещат при всички хора.
Фройд открива, че такива психични процеси и съдържания (мисли, представи), които влизат в конфликт с моралните представи и идеалите на личността и с външната реалност, може да бъдат отделяни от съзнанието чрез използване на т.н. защитни механизми и по този начин да се превръщат в несъзнавани, запазвайки при това влиянието си върху преживяванията и поведението. Той създава психоанализата като метод за откриване на несъзнавани съдържания чрез разбиране смисъла на техните прояви. Постепенно чрез използването на този метод познанията за несъзнаваното се разширяват дотолкова, че става възможно да се свържат в една цялостна теория, наречена метапсихология.
Според метапсихологията човешките преживявания и поведение са мотивирани, т.е. подтиквани са от движещи сили, чиито източници са нагоните. Нагоните дават енергията, използвана за работата на психичния апарат. Докато при животните поведението се осъществява чрез вродени системи от безусловни рефлекси - инстинктите, то при човека това става чрез целия психичен апарат, който следователно е аналог на животинския инстинкт. Психичният апарат се състои от произтичащите от нагоните желания (инстанцията То), от инстанцията Аз, която разполага с възприятията, мисленето, движенията и осъществява поведението, и инстанцията Свърхаз, която включва интернализираните преди всичко в ранното детство и възприети от родителите норми, забрани и която действа като вътрешен родител, цензуриращ и наказващ; тази инстанция съдържа също така идеалите на личността, било то съзнавани или не.
    Когато желанията, идващи от То, са в конфликт с изискванията на Свръхаза или с външната реалност, е необходимо Азът - който действа според т.н. принцип на удоволствието, т.е. стреми се да получава удоволствие и да избягва неудоволствието - да извърши такова действие (в реалността или във фантазията), което да удовлетвори едновременно всички конфликтуващи страни. За целта той си служи с мисловни преценки. Когато обаче мисленето е все още слабо развито- както е в ранното детство - Азът не е в състояние да преработи мисловно конфликта, а го посреща със страх (тревожност). Наместо да намери оптималния компромис между изискванията на конфликтуващите страни, слабият Аз "избягва" от конфликта, служейки си със защитните механизми - т.е. той се държи така, сякаш конфликтът не съществува - игнорира го. Именно това поведение на Аза изпраща влезлите в конфликт изисквания в несъзнаваното, където те продължават да враждуват помежду си.
        Неразпознаваните от Аза мотиви подтикват към извършването на различните форми на ирационално поведение, които довеждат до изживяването на различни психични страдания. При по тежките форми на психично разстройство Азът използва по-слаби защитни механизми, чрез които не успява да се предпази от натиска на желанията на То и е принуден да ги задоволява в реалността (като пример може да посочим перверзиите).
        Повече за основните психоаналитични понятия може да прочетете в книгата на Чарлз Бренър "Увод в психоанализата" - София, издателство "Планета 3", 1999.